Местоположение и географска характеристика:
Ивайловград е град в Югоизточна България. Намира се в Област Хасково и е административен център на община Ивайловград. Отстои на 335 км югоизточно от столицата София и на 117 км в същата посока от гр. Хасково. В близост до него се намират градовете: Крумовград (на 56 км западно), Маджарово (на 57 км северозападно) и Любимец и Свиленград (съответно на 61 и 69 км северно). Ивайловград е разположен в непосредствена близост до границата с Република Гърция - ГКПП Славеево-Кипринос е отдалечен само на 5 км в източна посока. Той е единственият град в България, при който държавната граница с Гърция се намира в северна посока. Градът е заобиколен от следните села: Хухла (на север), Славеево (на изток), Драбишна (на югоизток), Свирачи (на юг), Кобилино (на запад) и Покрован (на северозапад).

Ивайловград е разположен сред крайните източни възвишения на Източните Родопи, в средното течение на р. Арда (реката тече на около 2 км северно от града) и покрай нейните притоци Бяла и Луда река. От север, запад и юг е обиколен от плоския източнородопския рид Сърта, а на изток се открива низината на река Марица. Средната надморска височина на града е 104 м. Недалеч в североизточна посока, в продължение на 36 км, водите на р. Арда пълнят най-дългия язовир в България - „Ивайловград“.
Релефът на региона има добре изразен нискоридов и долинен характер. Хълмовете са изградени от гнайси, амфиболити, шисти, мрамори, гранити, андезити, пясъчници и варовици. Тази даденост е причина за производство на скално-облицовъчни и инертни материали – гнайс, мрамор, туфи, варовик. С тяхното разработване и експлоатация се занимават 56 фирми, а кариерите за добив на суровината са 80 на броя.
Наоколо се разстилат обширни дъбови гори, които са предпоставка за развитие на горско стопанство. В община Ивайловград се намира най-голямото по територия Държавно горско стопанство с площ от 50 170 хектара.
Като част от Източните Родопи, община Ивайловград се отличава с богато биологично разнообразие. Местната флора и фауна е представена от над 1335 вида растения, 350 вида пеперуди, 21 вида риби, 10 вида земноводни, 26 вида влечуги, 273 вида птици и 59 вида бозайници. Първичен представител на флората е горската растителност. Най-големи площи са заети от дъбовите гори. Срещат се 7 вида дъб, които изграждат чисти и смесени гори.
Тук се срещат и средиземноморски съобщества, доминирани от вечнозелената грипа, зеленика.
На територията на община Ивайловград се намират защитените местности: "Меандрите на река Бяла", „Хамбар дере“, „Ликана“ и пещерата „Дупката“. Местността "Меандрите на река Бяла" е обявена с цел опазване на уникален за България ландшафт с изключително разнообразие на редки и застрашени видове растения и животни. Обхваща най-атрактивната част от средното течение на Бяла река с красив комплекс от меандри (землищата на селата Железари и Меден бук), където са запазени едни от малкото у нас естествени гори от включения в националната Червена книга източен чинар и лиани. Защитената местност е част от Орнитологично важно място “Бяла река” със световно природозащитно значение. От установените 94 вида птици, 56 имат европейско значение, като тук се срещат 6 от 9-те биомно ограничени вида за България, характерни за средиземноморската зона – испанско каменарче, голям маслинов присмехулник, червеногушо коприварче, малко черноглаво коприварче, белочела сврачка и черноглава овесарка. Районът е постоянно място за хранене и почивка на световнозастрашения черен лешояд и едно от най-важните места в страната за гнездене на орела-змияр, късопръстия ястреб, малкия орел, чухала, горската чучулига, големия маслинов присмехулник и белочелата сврачка.
Климатът в Ивайловградско е преходно-средиземноморски и се характеризира с горещо лято и мека зима. Валежите са малко и то предимно през зимата. Почвите са предимно излужени канелени горски.
Местните природни условия благоприятстват за развитието на богато селско стопанство – земеделие: лозарство, овощарство (предимно бадеми), зеленчукопроизводство, маслодайни култури (слънчоглед, сусам), черничеви насаждения за храна на буби и животновъдство: краварство, овцевъдство, козарство и др. Освен традиционните зеленчукови култури - пипер, домати, зеле, картофи, в региона има условия за отглеждане на аспержи, смокини, орехи, череши, както и за създаване на маслинови насаждения. В района на Ивайловград се отглеждат едни от най-висококачествените сортове грозде в България (с високо съдържание на захар), от които се произвежда вино с високи вкусови качества, ценено на международния пазар (изба „Ямантиеви“).
През последните години все по-голям дял в икономическия профил на община Ивайловград заема туризмът.
Населението на Ивайловград към 2014 г. наброява около 3 500 жители. В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи – християни (православни). Градът е център на Ивайловградска духовна околия, една от осемте на Пловдивската епархия на Българска православна църква.


История:
Районът на Ивайловград е обитаван от най-дълбока древност. Наличните данни свидетелстват за уседнал живот още през праисторическата епоха. При археологически разкопки се откривани и продължават да се откриват следи от процъфтяващата култура на траките и на техните завоеватели - римляните, както и такива от: средновековна Византия и България, Османската империя и Възраждането (XVIII - XIX в.).
Днес разпознаваме богатата тракийска култура чрез достигналите до нас множество паметници: езически светилища, гробни съоръжения, надгробни могили, останки от селища и крепости, находки и др. От по-ранни времена са долмените (мегалитни гробни съоръжения) край селата Пелевун и Железино, датирани съответно към края на II хил. пр. Хр.  и V – I в. пр. Хр. Забележително е, как по силата на традицията и спомена, тези съоръжения са запазили своята сакралност в продължение на повече от 3 хиляди години, като през това време те са били почитани от хора с различни религии.
След траките, пълновластни господари на тези земи стават римляните (началото на I  в. сл. Хр.). Чудесен пример за тяхната култура е намиращата се в близост до града антична вила "Армира" от I-IV в., открита случайно при строеж на язовир през 1964 г. Тя представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв.м. Жилищната ѝ част, заемаща площ от 978 кв.м, обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада (перистил) и басейн (имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения - трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Забележителен елемент от украсата на вилата са нейните богати подови мозайки, учудващо добре запазени и днес експонирани на място.
Вила "Армира" е един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римската епоха, проучени в България. Тя е най-пищно украсеният частен дом (дворец) от римската епоха, разкрита в българските земи. Вилата е била център на поземлено владение, основано от богата тракийска аристократична фамилия. Първият ѝ владетел е бил наследник на тракийски цар (базилевс). Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50-70-те години на І век сл. Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. Това стопанство е обхващало цялата долина на р. Армира, която е последният десен приток на р. Арда (влива се в нея при Кипринос, на гръцка територия). Икономическото замогване на собствениците на вилното пространство в долината на р. Армира се е основавало, не само на селскостопанската продукция, получавана от много плодородните земи наоколо, но и от добив на мрамор. Още при създаването на вилата са били открити и разработени кариери за качествен, бял мрамор и камък. В началото мраморът е бил използван за декорирането на самата вила.
Вилата е била обитавана до третата четвърт на IV в. Разрушаването ѝ се свързва с голямото опустошение на околностите на Адрианопол (Одрин) през 378 г., когато римската армия, под командването на Валент, е разбита от готите, а самият император е ранен и отнесен от войниците си до вила в близост до бойното поле. Впоследствие готите откриват това убежище на ранения император, превземат и опожаряват вилата и убиват самия император. Много е вероятно тези събития да са се разиграли именно във вила „Армира“.
Понастоящем паметникът е реставриран (от 2013 г.) и отворен за посещение всеки ден.
Друг забележителен паметник от тази епоха е "Голямата могила" край с. Свирачи (на 7 км южно от Ивайловград). Тя има обиколка 200 м., а височина 15 м. Опасана е с пирамидално разположени големи варовикови блокове от по 3-3,5 м дължина всеки и теглото не по-малко от 3 тона. Под тях е положена поддържаща стена от камъни.
Могилата е издигната като могила-мавзолей  за един от първите владетели на вила “Армира”, но е била използвана като вечно жилище за негова наследница. Нейният гроб е открит високо в насипа, с богат инвентар, дарове и любими лични вещи на погребаната. Гробът датира от първата четвърт на II век сл. Хр.
Към паметниците от трако-римската епоха принадлежат и около десетина крепости из околностите на Ивайловград. На по-голямата част от тях животът им е продължен през средновековието.
По време на Първата българска държава (VII-XI  в.) Ивайловградско се намира в пограничен район и почти през целия този период влиза в пределите на Византийската империя, а земите на изток от днешния град въобще не попадат в българска територия, с изключение на кратки промеждутаци от време, при победоносните военни кампании на някои български царе, когато крепостите в Източна Тракия са превземани от тях. Но въпреки това българската народност в тези земи се формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. След провъзгласяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопите преминават ту във византийски, ту в български ръце, тъй като битката за надмощие между българи и ромеи се води с променлив успех. Може да се каже, че Източните Родопи, включително и районът на Ивайловград, остават в българска територия за по-дълго само при най-големите победи на българската държава над Византия - при управлението на царете Симеон Велики, Калоян и Иван Асен II.
Най-съществена връзка с тези земи има българският цар Калоян (1197-1207 г.), чрез проведените от него военни кампании. В края на XII - началото на XIII век районът около днешния Ивайловград се превръща в арена на военни действия между България и Латинската империя. Към 1199 г. цар Калоян освобождава областта от византийско владичество, с което тукашните крепости се превръщат в изходни пунктове в походите на българската войска срещу превзелите Константинопол латини – кръстоносци. Последните претърпяват голямо поражение от българите при Одрин (14 април 1205 г.), при което е пленен, а по-късно умира, императорът на Латинската империя Балдуин I Фландърски. През лятото на 1206 година разгромените кръстоносци успяват да се мобилизират и подемат поход срещу предвожданата от цар Калоян българска войска, която по това време се е установила из източнородопските крепости. Водени от маршал Жофруа Вилардуен, рицарите поемат по долината на река Арда и достигат „богата и красива долина, над която се издигат внушителни крепости“ (лагеруват под крепостта „Моняк“ край днешния Кърджали), където разбират за смъртта на своя император и малко по-късно се оттеглят безславно от района.
Счита се, че една от изходните точки на българите за нападение срещу латините е предшественикът на днешния Ивайловград – средновековният град-крепост "Лютица", който се намира на 6 км западно от сегашния квартал "Лъджа".
Предполага се, че крепостта е споменаваният в летописите (за първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.) голям и богат средновековен град Лютица – център на епископия (IX - XVII в.) и архиепископия (XVII - XVIII в.). Градът изиграва важна роля в Българската история, особено при царуването на Калоян (1197-1207). Според Никита Акрополит след обсадата на Димотика (1206 г.) Калоян отстъпил назад (на запад, към Родопите) и поел по долината на Арда. Съвременникът и участник в събитията - рицарят Жофроа дьо Вилардуен, който е свидетел на оттеглянето, пише че българският владетел настанява войските си „в една подвластна нему крепост“. Някои историци са на мнение, че това е именно крепостта Лютица. Не случайно едно от имената, с които е известна старината е „Цитаделата на Калоян“.
Разрушавана многократно, Лютица е построена в сегашния си вид най-вероятно през XII-XIII в., по времето на цар Калоян (1197-1207), който според преданията многократно резидирал в нея. Известно е, че при османското нашествие Лютица е завладяна без бой, в резултат на което тя не само, че не е разрушена, но и запазва статута си на епископски център. Така твърдината просъществува чак до края на XVIII в., когато запада, губейки значението си като фортификационно съоръжение. Тогава нейните жители се преселват край близки минерални извори и основават село Лъджа (дн. квартал на Ивайловград). Впоследствие продължава да се използва само крепостната църква, а в подножието на хълма се изгражда малък манастир – Лъджанският (Ивайловградският ) „Св. Св. Константин и Елена“.
В наши дни Лютица представлява една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. През последните години в нея се провеждат археологически разкопки (от екип с ръководител доц. д-р Бони Петрунова), които спомагат да се изяснят много факти от миналото на историческото място. В заградена от крепостни стени площ от 26 дка се е помещавал цял град, който при нужда е можел да скрие от нашественици  населението на околните селища. Стените с дължина над 600 м са в много добро състояние, като на места височината им е запазена до 10 м. Те очертават неправилна елипса, съобразена с конфигурацията на терена. Входът е само един, фланкиран от две правоъгълни кули. Укреплението има общо 13 кули. Около крепостта има следи от външен град, а в основата на хълма са разположени некрополи от различни епохи. При разкопките са открити доказателства, които свидетелстват че мястото е било обитавано още от късната бронзова епоха. Открити са керамични съдове, идентични с тези от старобългарските градове Плиска и Преслав. Това са важни улики, доказващи че крепостта е била българска и по време на Първото българско царство.
Материалът, от който е изградена крепостта е преимуществено от мрамор, което обяснява защо този великолепен паметник става известен в медийното пространство като “Мраморният град”.
До момента (2014 г.) от археологическия обект "Лютица" са разкрити: цитаделата (вътрешна крепост), донжонът (жилищна кула на управителя), основите на две средновековницъркви (по-ранната е епископска базилика от IX в., а другата е от XV - XVI в.), некропол с 15 гроба, щерна-кладенец, няколко вътрешни сгради и останки от древна канализационна система.
Разкопките ще продължат и в бъдеще, което ще спомогне и ускори превръщането на крепостта в интересен обект и за културния туризъм.
Други средновековни крепости в близост до Ивайловград са: "Бялград" (с църква в нея) край с. Гугутка; "Родостица“ (Балък дере) при с. Хухла; както и крепостите до селата Пелевун, Железари, Долноселци и др.
Интересен паметник от тази епоха е и средновековният  сводест мост над река
Армира, наричана Атеренска в горното си течение. В сегашният си вид съоръжението датира от XVI в., но съществуват предположения, че оттук е минавал древен римски път за Беломорието, а по-късно мостът е имал връзка и с укрепения град-крепост Лютица. Днес мостът е обявен за археологически паметник на културата с местно значение и е напълно реставиран.
Градът-крепост Лютица е превзет при нашествието на османските турци на Балканите през 1362 г., но както се споменава по-горе, не е разрушен веднага, а продължава да съществува още няколко века.  Селището, чийто пряк наследник е Ивайловград, възниква на мястото на днешния град в края на ХVІ в., не далеч от средновековен български град и митрополистки център Лютица и в близост до село Лъджа (прекият наследник на Лютица). На новосъздаденото село е дадено името „Ортакьой“, което в превод от турски означава „Средно село“. Наречено е така вероятно поради средищното си местоположение – разположено е на средата на пътищата от Любимец през Димотика и Софлу за Дедеагач (дн. Александруполис) и от Смолян и Кърджали за Одрин.
Ценни сведения за селището през османския период черпим от османските данъчни регистри, в които то се споменава под имената: Бююк Ортакьой (през 1676 г.); Ортакьой (1693 г.); Орта (1721 г.).
Сведенията за селото от времето на османското робство са оскъдни. В документи, касаещи икономическото, стопанското и политическо състояние на Одринския вилает, Ортакьойска каза се споменава като малка и незначителна област във вилаета. В по-голямата си част тези документи се отнасят за времето около Освобождението и изясняват икономическото, стопанското и политическото състояние на Одринския вилает и най-вече неговите важни средища Одрин, Димотика и Софлу.
Поради междуособиците в Османската империя и кърджалийските размирици (края на XVIII - началото на XIX в.), започва масово изселване на българското население от района към Мала Азия.

През Възраждането  Ортакьой се  изявява като духовен, културен и търговски център. По това време населението му наброява около 2000 жители, чийто основен поминък е търговия, бакърджийство, калайджийство, въглищарство, бубарство, терзийство, яхнаджийство.
Oт времето на ранното Възраждане (от 1800 г. до Руско-турската война от 1828-29 г.) в региона са запазени няколко паметника. Това са предимно православни храмове, носещи характерния архитектурен и художествен стил на епохата. В тях са творили зографи от одринския художествен кръг. Към тази група принадлежат:
- Църквата „Св. Св. Константин и Елена” в с. Долно Луково - построена в 1806 г., тя е най-старата възрожденска църква в Ивайловградския край. Специален интерес представляват нейният дърворезбен иконостас и оригинални икони от началото на XIX в. – дело на самобитни местни майстори. Храмът е богато изписан с изразителни, повлияни от фолклора, стенописи (темперна техника) и се отличава с примитивна иконография.
- Църквата "Св. Пророк Илия" в Ивайловград - строена през 1872 г. като катедрална епископска църква (на Ортакьойската епископия), тя е най-представителната възрожденска култова сграда на територията на община Ивайловград. Представлява внушителна трикорабна едноабсидна базилика с монументален интериор и богата декоративна украса. Църквата и нейната украса са направени от дарения на  миряни и еснафи от околността. По иконите ѝ се срещат множество надписи на гръцки език. Към момента богослужения в църквата се извършват само при специални случаи.
- Църквата "Св. Преображение Господне" в Ивайловград - строена е през 1828 г. на мястото на по-стар храм (престолния камък е от 1805 г.). Иконите, които са от средата на XIX в., са дело на гръцки майстори зографи. Голям интерес представляват разкошните ажурно резбован двуреден иконостас с растителни и животински мотиви. Впечатляващи и с висока художествена стойност са: царските двери, архиерейският трон, целувателните иконостаси (проскинарии), амвонът, пластичната украса по тавана и колоните и църковната утвар. Църквата изпълнява финкциите на катедрален и главен градски храм и е отворена за богослужения всяка неделя.
По-голяма част от църквите в района са строени след 1830 г. и особено след Хатихумаюна от 1856 г., когато се дава повече права на християнското население в Османската империя. Именно тогава църковно-националните борби взимат своя връх. През този период са построени храмовете "Св. Анастасий" в с. Белополяне (1838 г.), "Св. Панталеймон" в с. Пелевун (1843 г.) и др. Тогава са възстановени и манастирите:
- Ивайловградски (Лъдански) "Св.Св. Константин и Елена" - основан през XIII в., той  изживява разцвет през XIV в., когато в него резидира епископа на Лютицката митрополия, чийто център е близкия град-крепост Лютица. През XVII - XVIII в. обителта е в упадък и на два пъти бива разрушавана. Възстановена е през 1872 г. Манастирът изиграва съдбовна роля в борбите на местното българско население за църковна независимост. През лятото на 1889 г. по време на провеждащия се в него голям събор българите от Ортакьойско обявяват открито неподчинението си спрямо омразния гръцки владика и се присъединяват към Българската екзархия.
- „Свети Апостоли Петър и Павел“ в с. Ламбух - възстановен през 1814 г с помощта на еснафите на търговците на добитък и симидчиите. През 1913 е ограбен и разрушен. След това, включително и в наши дни, манастирската черква служи за селски храм.

Други запазени паметници от епохата на Възраждането са няколко старинни къщи, намиращи се в центъра на Ивайловград. Най-представителна от тях е „Паскалевата къща“ - един от най-ярките образци на традиционна градска бубарска къща от края на XIX в. Обявена за архитектурен паметник на културата, тя е реставрирана и в нея се помещава местният етнографски музей (филиал на Общински истрически музей - Ивайловгад), представящ традиционния бит и поминък в Ивайловградския край през Възраждането. В друга възрожденска къща с оригинална архитектура е поместен Туристически информационен център – Ивайловград.

След Руско-турската освободителна война, според решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., Ортакьойския край заедно с други райони от Беломорска Тракия и Македония, остават подвластни на Османската империя. Следва поредната вълна преселническите движения към новоосвободена България.
Ортакьой е временно освободен през октомври 1912 г., по време на Балканската война, когато Източните Родопи попадат в оперативния периметър на Сборна конна бригада под командването на генерал-майор Александър Танев.
През лятото на 1913 г., след оттегляне на българските войски от района, в Гюмюрджинска област е образувано т.нар. „Гюмюрджинско автономно управление“ с председател Хафъз Сали. По това време започва да се извършва планомерното изтребление на българския национален елемент в Беломорска Тракия, на което дипломатично се придава неофициален характер. Изкуствено се създават трудности и формалности, даващи възможност на автономистите ефективно да използват периода до очакваното възстановяване на българското административно управление в беломорските райони. Гюмюрджинските автономни чети пристигат в Отакьой на 29 юли 1913 г. Местното българско население в околията е оставено на произвола на съдбата. С неговата чест, имот и живот започват да се разпореждат развилнелите се башибузуци, дезертьори от османската армия, гръцки и албански шовинисти. Те се оглавяват от Иляз бей, който създава и регионална автономна милиция. Сформирани са пехотни и кавалерийски чети с главатари.
През септември-октомври 1913 г. главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в селата Камилски дол, Сив кладенец, Покрован, Хухла, Горно Луково, Горноселци, Арануткьой (дн. Гугутка), Попско и Драбишна над 335 души - мъже, жени, деца и старци.
Унищожени са стотици къщи и стопански пристройки, църкви, училища, читалища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Нанесени са неизлечими психически травми в душевността на местното българско население. Само намесата на XXVII пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ортакьойския край.
През 1937 г. край село Черни рид (на едноименния връх) на запад от града е издигнат паметник в чест на загиналите български воини по време на Балканската война (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918).
До освобождението на Източните Родопи през 1913 г. населението на Ортакьой (Ивайловград) е съставено почти изцяло от гърци и гръкомани (погърчили се българи). В околностите на града преобладават обаче българите (християни и мюсюлмани) и турците. По време на Първата балканска война, за да сломят претенциите на местните българи и българската държава, турски и гръцки чети разоряват българските села в региона. В погромите вземат участие и ортакьойски гърци. След като става известно, че в Ортакьойският край ще остане под контрола на българите, гръцкото население бяга панически пред угрозата от българско отмъщение, при което градчето бива обезлюдено.
След войните и предаването на Беломорска и Източна Тракия на Гърция и Турция много българи напускат родните си места и се отправят към България. Така обезлюденият Ортакьой и села от региона стават дом на български бежанци от Беломорска Тракия, Одринско, както и на завърналите се в родината малоазийци и отделни български семейства от Македония.

Ортакьой е окончателно освободен от османска власт, върнат e на България, след подписването на Цариградския мирен договор от  29 септември 1913 г. Тогава селището остава административен център на Ортакьойска (Ивайловградска) околия, която вече влиза към Гюмурджински окръг, принадлежащ на присъединената към България Западна Тракия.
След освобождението в Ортакьойския край започва бързо социално-икономическо и културно възраждане. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност. Бързо нараства и населението – почти обезлюденото при освобождението си селище само за около 10 години достига 2 095 жители (1926 г.)
През октомври 1913 г. в Ортакьой е открито първото българско училище (днешното СОУ “Христо Ботев”) с 354 ученика, а през 1914 г. е основано читалище „Пробуда“. По-късно е създадено и Физкултурно дружество, Туристическо дружество, Ловно-рибарско дружество.
През 1934 г. се извършва преименуване на новоприсъединените след Балканската война селища и Ортакьой получава днешното си име Ивайловград.
Между двете световни войни Ивайловград е средище на селскостопански район, зает основно с производството на копринени буби и тютюн.

Съществени промени в развитието на селището настъпват след 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт. При извършване на национализация и образуване на ТКЗС е иззета частната собственост, при което много ивайловградчани остават без препитание. Освен това, поради близостта си до границата с капиталистическа Гърция, Ивайловградския район попада в гранична зона и практически е изолиран. Тези фактори се отразяват негативно върху развитието на града и предизвикват поредната изселническа вълна към вътрешността на страната. Показателен признак за застоя на града през този период са темповете на нарастване на населението му – от 2 907 ж. през 1956 г. до 2 964 ж. през 1965 г. или нарастване с 57 жители за близо 10 години. През 1971 г. към Ивайловград е присъединено село Лъджа, което механично увеличава броя на жителите му на 4 222 (1972 г.).
Освен с отрицателните си проявления, социалистическият период може да бъде запомнен и с редица положителни страни. Постепенно Ивайловград е благоустроен, а на населението му е осигурено препитание. Градът става център на АПК (Аграрно промишлен комплекс), в който се развива лозарство, овощарство, тютюнопроизводство, бубарство, животновъдство. Открити са и няколко промишлени предприятия: тютюневи складове, сушилня за пашкули, завод за крепежни материали, цех за катинари, тъкачен цех и др. За нуждите на ивайловградчани отварят врати: районна болница, детски ясли, 2 детски градини, средно училище и др. Обновена е материалната база на дотогава съществуващите учреждения.
Постигнат е икономически и културен подем, което неминуемо спомага за повдигане на жизнения стандарт на жителите на градчето. Така, населението на Ивайловград започва бавно да нараства и през 80-те годни достига до 5 000 жители.

Днес Ивайловград има облика на добре подреден и приветлив град. Съобразно условията на пазарна икономика, местните нужди и дадености, приоритетно място в местния икономически профил заемат селското стопанство, леката промишленост и туризмът. С наличието на забележително археологическо и културно наследство, оригинален фолклор и етнография, изключително богатото биологично разнообразие, исторически забележителности и екологична  природна среда, перспективи за развитие на община Ивайловград се разкриват в разработване на туризма, с различните му разновидности: културен, религиозен, воден и ловен и др.



Източници:
1. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918 г.
2. Гинев, Р. Ивайловград и покрайнината (исторически очерк), София, 1969 г.
3. Николчовска, Мария. Народни Носии в Източните Родопи, ДИ „Септември“, София, 1979 г.
4. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, София, 1982 г.
5. Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол (мемоари), електронното издание.
6. Официален сайт на община Ивайловград - www.ivaylovgrad.org